宮崎 駿
“Нужни са ми само лист хартия и молив.”
Хаяо Миязаки е един от най-известните и уважавани режисьори в историята на съвременната анимация.
Независимо дали ще се представя като режисьор, сценарист или художник в дадена история, филмите, които той прави, винаги носят магията на необикновеното. Те имат силата да приковават вниманието на малки и големи навсякъде по света. Творбите му са изпълнени с фантазия и живот, каквито не могат да се видят другаде . Във всяка от тях е представен по един малък свят, в който съжителстват странни и любопитни персонажи. Историите, разказани от този истински майстор в своята област, отвеждат зрителите на причудливи места, изпълнени с магия и красота. И както малката Алиса, без да подозира, се озовава в Страната на чудесата, така и публиката, гледайки тези шедьорви, има възможността да прекара няколко часа в един паралелен свят, изпъстрен с много приключения и мъдрост.
По време на Втората световна война, бъдещият режисьор открива за цял живот обаянието на авиацията и по-нататък тя става неизменна тема в творчеството му.
Когато Хаяо е трета година в гимназията, получава шанс да гледа първата цветна анимация в Япония, която го впечатлява неимоверно. Така се ражда интересът му към този жанр.
Въпреки че завършва икономика, за да стане истински аниматор, той се научава да рисува човешки фигури, защото в неговите творби до този момент присъстват единствено скици на самолети и бойни кораби. Скоро, след като се дипломира, през април 1963г., започва да работи в Тоей анимейшън и помага в процеса по създаването на анимацията “Пътуванията на Гъливер отвъд Луната”. По-късно става главен аниматор във “Ваканция: Принцът на слънцето”(1968). През 1971г. Миязаки вече играе ключова роля в процеса по създаването на анимации, развивайки структурата, характерите и рисунките на “Животинският остров на съкровищата” и “Али Баба и 40-те разбойника”.
Хаяо напуска Тоей през 1971г. Тогава, заедно с Исао Такахата, започва да режисира първите серии на “Лупин III”. След това рисуват стори-борда на “Пипи дългото чорапче”. Миязаки дори пътува до Швеция, където прави проучвания за предстоящата анимация. Там се среща със самата Астрид Линдгрен, но след завръщането му в Япония проектът е спрян, а филмът така и не се появява на бял свят.
Със следващите три заглаавия Хаяо продължава да печели признанието на публиката. “Лапута: Небесният замък”(1986) разказва за приключенията на две сирачета, които търсят магически плаващ остров.
“Порко росо” от 1992г. предлага на зрителите едно забележително пътуване. Филмът е и абстрактен собствен портрет на режисьора, чийто подтекст може да бъде приет като своеобразна автобиография.
През 2005г. Хаяо Миязаки е удостоен със Златен лъв за цялостно творчество във Венеция. Едно признание, което той напълно заслужава.
Синът на Хаяо, Горо Миязаки, също тръгва по стъпките на баща си. През 2006г. той завършва анимационата лента, “Истории от Землемория” (Tales from Earthsea), анимирана по сагата на Урсула Ле Гуин “Землемория”.
2005г. бележи появата на лъжлива новина, която гласи, че Хаяо Миязаки е в процес на подготовка за своя последен проект - I Lost My Little Boy, базиран върху известна китайска книга за деца.
През септември 2009г. стана ясно, че Хаяо ще подготвя още два филмови проекта за следващите 3 години. Подробна информация за тях все още не е известна.
Гледайки възхитителните творби на режисьора, неизменно в съзнанието възникват хиляди въпроси:
Защо филмите на този творец са толкова обичани навсякъде по света? Къде се крие тайната им? Познава ли ги българската публика? Вярно е, че извън Япония те са по-малко известни в сравнение с анимациите на Дисни, например. България не е изключение в това отношение. Вярно е, че те са съвсем различни от това, което западния свят е свикнал да гледа.
А може би тук се спотайва отговорът? Те са нещо ново, невиждано досега. Всяка една от историите е разказана по забележителен начин. Там фантазията и четката на художника си дават среща, за да отведат публиката на най-необикновени приключения, за да може тя да участва и заедно с героите да изпитва върхове и падения, а в края дори да се замисли над някои важни проблеми, касаещи бъдещето на цялото човечество. Защото поуката от даден филм винаги е била много важна.
Къде пада фокусът на режисьора?
Темите, които са засегнати в произведенията на Миязаки, са най-разнообразни.
Една от отличителните черти в анимациите на му, е липсата на стереотипни персонажи. Героите обикновено са комплексни, многопластови, динамични и изпълнени с живот. Някои от тях, по-лоши или по-добри, често са способни да се променят до неузнаваемост. В повечето случаи е трудно да се каже, към коя от крайностите на дуализма принадлежат. Но едно е сигурно – накрая всички се “прераждат” духовно, за да се превърнат в нови същества. От тук идва и балансът, който се получава при цялостния поглед на дадена творба. Лейди Ебоши от Принцеса Мононоке е типичният пример в това отношение. Нейната мания унищожава гората, използвайки богатствата й, без да се интересува от съдбите на животните, които я обитават, но от друга страна, прокажените и отхвърлените я уважават, тъй като единствено тя ги приютява в своя индустриален град.
За Отнесеният дух Миязаки казва, че героинята му попада „в свят, където съжителстват доброто и злото. Тя успява да се справи с изпитанията, не защото излиза като победител от битката със злото, а поради факта, че придобива способността да оцелява в трудни ситуации.”
Гледайки напред в бъдещето, Миязаки развива мисленето си в нови посоки. Според него, хората днес живеят в сложно време, което предполага преразглеждане на старите дефиниции за добро и зло. Известните стереотипи не могат да бъдат използвани вечно, дори в детските филми. Новаторското мислене е задължително за създаването на креативни анимации.
Антивоенният въпрос също е залегнал дълбоко в произведения като Принцеса Мононоке, Наушика и Подвижният замък на Хаул. Именно поради тези свои убеждения, Миязаки не приема лично наградата Оскар за най-добра анимация (за Отнесеният дух) през 2003г, тъй като не желае да посети страната, бомбандирала Ирак. Това е бил неговият начин да каже „не” на войната. Наред с разглежданата проблематика, темата за политиката също се прокрадва в някои заглавия като Порко россо и Наушика.
Забележителна е способността на твореца да си служи с митологичните образи и да прокарва исторически нишки в анимациите. Тези елементи прекрасно личат в “Принцеса Мононоке” (1997), “Отнесеният дух” (2001) и “Моят съсед Тоторо” (Тонари но Тоторо, 1988). Всеки, който е гледал “Принцеса Мононоке”, лесно би си спомнил миниатюрните дървесни духове кодама, които ту объркваха Ашитака, ту му помагаха в гъстата гора, обитавана от зверовете-гиганти.
Друга, не по-малко важна черта в анимациите на Миязаки, са визуалните средства, с които той борави. В “Принцеса Мононоке”, например, водата е представена така, сякаш е истинска. Зрителят почти може да се докосне до нея. Използването на нови способи за визуалното представяне на даден филм вече е нещо съвсем естествено, но при Хаяо тези ефекти не са самоцел, а допълват по най-добрия начин цялата картина.
Вдъхновението
Хаяо и френският писател-илюстратор Жан Гиро (Мьобиус) са свързани с трайно приятелство благодарение на взаимното им преклонение пред таланта на другия. През 2004-2005г. във Франция дори е открита тяхна обща изложба.
Има още един френски писател, който е истинско вдъхновение за далекоизточния режисьор. Това е Антоан Сент Екзюпери. Миязаки е илюстрирал кориците на японските издания на някои негови книги.
В интервюта за различни списания Хаяо споделя, че в началото му е било изключително трудно да разпространи творбите си извън Страната на изгряващото слънце. Казва, че когато преди време отишъл в САЩ, там му заявили, че анимациите му няма да имат успех, тъй като са прекалено сложни за обикновените деца. В Америка обичали прости разкази, в които доброто винаги побеждава злото. При това положение, неговите блестящи хрумвания останали изцяло неоценени.
В Япония, обаче, не разсъждават по този начин. Там децата от малки са свикнали с историите за призраци и не се плашат от тях. Митологичният свят на островния народ е пълен с най-различни духове и магически същества, които неизменно присъстват в анимациите на Миязаки.
Въпреки първоначалния неуспех в чужбина, режисьорът не се предава и продължава да твори любопитните си филми. А времето минава и нещата един ден се променят. Идват нови поколения, които ненадейно откриват очарованието на неговия малък свят. Преломният момент настъпва със спечелването на Златната мечка в Берлин. Първият Оскар за анимация на “Отнесеният дух” и номинацията за Оскар на “Подвижният замък на Хаул” потвърждават международното признание. Всичко това дава отражение и на анимационната индустрия в САЩ. Напоследък и там започват да се появяват все по-нестандартни анимации, които имат за цел да разчупят общоприетите норми.
Детството – основната тема в творчеството на Миязаки
С времето децата стават все по-критични към това, което им се предлага. Спомням си, че преди няколко години видях едно 2 годишно дете да гледа със затаен дъх “Принцеса Мононоке”. Тогава наистина се учудих на неговия нескрит интерес. “Ето сега ще се появи чудовището”, “а сега идва принц Ашитака”, “виж – това е Духът на гората”, все повтаряше то. Невероятно нали? Децата се променят, защото и светът, в който живеят е различен.
В Япония има една фраза:
“Когато гледат филмите на Хаяо, хората изпитват толкова силни емоции, че им настръхват косите”.
Самият Миязаки обяснява простичко формулата за своя успех:
“Нужни са ми само лист хартия и молив.”
Едно нещо е ясно със сигурност. Хаяо Миязаки винаги съумява да бъде различен и актуален. Уникалното в творбите му е това, че също като изкусен фокусник, той успява да превърне във вълшебство дори и най-обикновената история и в същото време съумява да я направи така, че да изглежда максимално реалистична. Вероятно в това отношение му помагат контактите с децата. Защото именно за тях той прави анимациите си. Благодарение на тези срещи, успява да съхрани детското в себе си, за да може да черпи от него неспирно вдъхновение, което му помага да достигне в произведенията си друго ниво на фантазията и въображението. Това е нещо, което съвременният човек трудно може да си представи. То е привилегия само на вълшебникът Хаяо Миязаки.
Ghibli Museum
TOTORO FOREST PROJECT
Site & Gallery - http://www.totoroforestproject.org/
„Но да не се ласкаем твърде много с нашите човешки победи над Природата.
За всяка такава победа тя ни отмъщава.
Наистина, всяка победа има, на първо място ония последици, на които сме разчитали, но, на второ и трето място, тя има съвсем непредвидени последици, които много често унищожават първите!”
Фридрих Енгелс
„Диалектика на Природата”
Вдъхновени от природата, около 200 световно известни творци се събират през 2008г. и създават проект за спасяването на гората Саяма (мястото, вдъхновило Миязаки за анимацията Моят съсед Тоторо). Разрастването на градовете навсякъде по света става със застрашителни темпове. За съжаление, това се случва за сметка „белите дробове” на Планетата – горите. Днес светът е загрижен за тяхното оцеляване и търси начини да ги спаси от унищожение.
Благодарение на сътрудничеството между илюстратори от всички краища на Земята, новите градивни идеи са визуализирани в необикновени рисунки, носещи безспорни послания за бъдещите поколения. Галерията е изключително любопитна и провокативна, а картините с право могат да бъдат наречени уникати.
* Lupin III Part I, 1971-1972 сериен (съвместно с Исао Такахата)
* Yuki's Sun, 1972 (пилотен филм за нереализирани аниме серии)
* Future Boy Conan, 1978 сериен
* The Castle of Cagliostro, 1979
* Lupin III Part II, 1980 сериен (в 2 епизода от сезон 4 Миязаки е използвал псевдонима Тсутому Теруки)
* Sherlock Hound, 1982 сериен
* Nausicaä of the Valley of the Wind, 1984
* Laputa: Castle in the Sky, 1986
* My Neighbor Totoro, 1988
* Kiki's Delivery Service, 1989
* Porco Rosso, 1992
* Princess Mononoke, 1997
* Spirited Away, 2001 film (печели Оскар за Най-добра анимация, 2002)
* Howl's Moving Castle, 2004 (номинация за Най-добра анимация, Оскар, 2005)
* Ponyo on the Cliff by the Sea, 2008
No comments:
Post a Comment