Имало някога древен град, разположен сред пясъците на необятната жълта пустиня. Той бил богат и процъфтяващ оазис по стария път на керваните, свързвал в миналото Изтока със Запада. В продължение на много години търговци от всички краища на света идвали тук, за да разменят стоки и идеи. Но изведнъж градът изчезнал, стопил се в пясъчните хълмове и престанал да съществува. Отишъл си народа, който го обитавал, а на мястото на някогашния шумен и изпълнен с живот оазис останали празни крепостни кули. Единствено ехото от глъчта на хората, стъпвали по прашните градски улици, се откроявало сред мъртвия пейзаж. Пясъкът, довяван от пустинния вятър, бавно започнал да прониква между стените и да затрупва града. И ето че в един прекрасен слънчев ден той бил погълнат от пустинята. Никой вече не се сещал за него. Никой повече не споменавал името му. То било забравено завинаги...
Сигурно всеки човек е чувал като дете подобни истории. Но малцина от нас са се замисляли, дали в тях има частица истина. И въпреки че днес няма граници за човешките възможности, на Земята все още могат да се открият бели петна и неразкрити загадки, които чакат своето време, за да излязат от тъмнината на забвението.
В началото на XX век светът не е и подозирал, че сред пясъците на пустинята Гоби/на кит. Шамо/ лежат тайнствени развалини на древен град. Руините на крепостта Кара Кото. Кои са били мистериозните обитатели на този странен оазис? Какво се е случило с жителите му? Защо е бил изоставен?
Легендата
Днес, затрупан сред пясъците на пустинята, Кара Кото е място, от което местните хора се страхуват най-много. Те смятат, че над зловещата крепост тегне проклятие и никога не се доближават до нея, особено през нощта. Сред тях е известно и следното предание за последните дни на Кара Кото:
Това се е случило през 1227г.
"Един ден пред стените на Черната крепост се появил най-големият враг на Кси Ксия. Това бил владетелят на северните монголи, Чингис хан. Управляващия крепостта, Моди, повел войниците си към планините на изток. Три пъти те се сблъсквали с врага и три пъти битката оставала без ясен изход. Затова Моди се върнал в крепостта и се приготвил за обсада. Стените и кулите били атакувани отново и отново , но това изобщо не им се отразило. Войниците в Кара Кото разчупвали воденични камъни и ги изстрелвали към врага. Атакуващите монголци били объркани. Тогава Чингис хан измислил план:
“Преградете реката, която минава край крепостта! – извикал той.
Докарали пясък с каруци и променили течението на реката към запад. Виждайки че хората му умират от жажда, Моди им казал да копаят кладенец във вътрешната част на крепостта. Те копали в западния край на двора, до дълбочина 800 стъпки, но не открили и капка вода. Сега вече изгубили всякаква надежда. Моди разбрал, че краят е близо. Затова решил! Най-напред хвърлил всичките си съкровища в кладенеца и заедно с войниците си се отправил на последна атака. Проклинайки своя враг, Моди си поел дъх за последен път. След като крепостта паднала, вражеската войска я претърсила за съкровища, но това било напразно. Никой никога не ги видял отново. Всичко което открили била една огромна змия с блестящи люспи, която хората считат за отмъстителния дух, призракът на Моди."
Откритието
Легендата за призрачната крепост, намираща се в южния край на пустинята Гоби, от край време е заемала въображението на пътешествениците в началото на миналия век.
През 1908г. руският изследовател на Централна Азия професор Пьотр Кузмич Козлов открива в Китай Кара Кото /Хара Хото, Kara Kohto – “Черният град”/. Преди него, през 1886г. друг пътешественик - Потанини, определя приблизителното му местоположение, като използва имената Ерг и Хара Бюрюк. Двамата учени успяват да намерят една истинска тера инкогнита, място, никому неизвестно, погълнато от пустинята и потънало във вечен сън.
“Мисълта за Кара Кото ... приковаваше изцяло нашето внимание и въображение... Колко сме мечтали за Кара Кото и неговите тайнствени загадки...”-пише проф. Козлов, след като вижда руините за първи път.
При първото си посещение (19.03.1908г.) той престоява на мястото една седмица. През лятото на 1909г. започва разкопки и открива знаменитото погребение в северозападния ъгъл на града. Там, на 22 май 1909г., пред очите на изумения изследовател, се появява цяла библиотека, пълна с калиграфски стихове, рисунки върху коприна, будистки скулптури, ръкописни книги и свитъци. Истинска съкровищница за науката. В ниската част на погребението Козлов намира група глинени статуи, наподобяващи будистки лами. Но най-уникалното откритие са 8000 ръкописа на тангутски език /писмото на държавата, която владее този регион между X и XIIIв./, както и на китайски, монголски, тибетски, персийски и арабски езици.
През 1914г. сър Аруел Стейн посещава Кара Кото, а друг известен пътешественик, Свен Хедин, също работи в града от 1934 до 1935г
Въпреки интереса от страна на някои хора, скоро руините отново за изоставени и забравени. Много от намерените находки днес са част от колекцията на Ермитажа в Санкт Петербург, а други са изчезнали, без следа.
Китайските археолози преоткриват града чак след няколко десетилетия, когато не е останало почти нищо от древните артефакти.
Тангутите и тяхната държава
Тангутите били народ с тибетски произход. В средата на 9век, те също като уигурите /населяващи днешната китайска провинция Синцзян/, спечелили благоразположението на дин. Тан заради подкрепата им при потушаването на бунта на Ан Лушан. През 1006г. се възползвали от съперничеството между племето Кидан /Ляо – управлявало Северен Китай по онова време/ и династията Сун, за да бъде признато независимото им царство. През 1020г. тангутите преместили своята столица северно от Жълтата река и така затвърдили контрола си в участъка Хекси, ключов район по Пътя на коприната в Северен Китай.
Държавата им взела названието Кси Ксия /Xi Xia, или Си Ся - “Западна Кся/ Ся/, по името на най-древната китайска династия Ксия /чете се също Си Ся/. Тя притежавала свое собствено писмо, съставено върху основата на китайските йероглифи. След като династия Сун прокламира независимостта на царството, то се захваща със солиден проект, включващ превеждането на будистките писания на тангутски език. С годините тангутският контрол се разраснал и през 1070г. достигнал пределите на града-съкровищница Дунхуан. Племато владеело Кара Кото от 1035г. до 1227г.
Будизмът имал особено значение за тангутите. Историческите записки говорят, че те пращали дарове от будистки статуи и ръкописи, произведени в огромни количества. По отношение на скулптурата, майсторите им били повлияни от Индийския и Централно-азиатския стил. Те използвали изключително ценен дървен материал като сандалово дърво, например.
Тангутската държава имала 10 владетели, девет от които са погребани в пирамидални гробници, открити северно от град И Инчуан /столица на китайската провинция Нинся/. Десетият владетел - Моди, не почива при останалите. Той загива в последната битка за Кара Кото.
Кси Ксия процъфтявала на историческата сцена само няколко века /но те били достатъчни, за да успее нейното общество да остави за поколенията уникално ценни съкровища/. Случило се така, че в началото на XIII век, тя се изпречила на пътя на най-големия световен завоевател – Синият вълк Чингис хан. В края на земното си съществуване, той унищожил крепостта Кара Кото /с цената на собствения си живот/, а с нея и цялата тангутска държава. За една единствена нощ, на мястото на някогашния изпълнен с живот оазис, останали празни кули - неми свидетели на древните събития, и малко по малко историята на Черния град се превърнала в легенда.
Смята се, че Марко Поло посетил Кара Кото в края на 13-и век. Предполага се, че годината, в която крепостта е изоставена окончателно, е 1380г. В друга легенда на местните се твърди, че през 1372г. генерал Кара Батор (от монголски „черен герой”), бил обграден заедно с воините си от армията на китайската династия Мин и загинал в последната битка за града.
Локализация
Крепостта Кара Кото (Chara-choto, Khara-Khoto; mongol. Khar Khot, chin. 黑城 Heicheng) има древен произход. Градът е съществувал на това място много преди идването на тангутите, но по-ранната му история не е известна на археолозите. Тя е обвита в непрогледна мъгла. Сред имената му са се запомнили няколко названия. Уигурите го наричали Индикутшари, китайците – Хочжоу (Огненият град), а монголите – Хара-Хото (Кар Кот). Най-старото му известно име е Гаочан (така се е наричало царството, чиято столица е бил този град преди и в началото на новата ера).
Черният град се намира в сърцето на пустинята Гоби, източно от Еджина, важен оазис по Пътя на коприната, споменат в записките на Марко Поло. Мястото е близо до няколко малки езера, образувани от река Еджина.
Координатите му са следните:
41 градуса, 45 минути северна ширина
101 градуса, 5 минути източна дължина
Първото нещо, което попада в полезрението на приближаващия се към крепостта пътник, е висока кула, чийто силует се откроява ясно в далечината.
Вътре градът има форма на неправилен квадрат. На двете стени (високи по 9м.), от изток и запад, се издигат порти. Навсякъде има следи от сгради и развалини от храмове. В северозападния ъгъл се намира ступа в тибетски стил, висока над 18м. Открит е и храм, чиито останки издават китайско влияние. Жилищата на обикновените хора, очевидно са били разположени в южната част на Кара Кото, тъй като там няма намерени фрагменти от декорирани плочки. Извън града все още могат да се забележат останки от древния копринен път, по който някога са вървели керваните на далечни народи. Но най-интересното е наличието на сграда /най-вероятно джамия/, намираща се до крепостните стени, както и на 2 метрова кула, в която са открити огромен брой миниатюрни будистки статуи.
През 80-те години на 20-и век японски и китайски археолози правят проучвания на мястото и откриват нови неизвестни находки, с което за пореден път възвръщат интереса към този отдавна забравен център.
Кара Кото, или Хара Хото не е единсвения погребан град в Китай. Сред пясъците на пустините Гоби и Такламакан могат да се открият още много мъртви руини, които чакат да бъдат изследвани и проучени.
Тангутското царство в киното е пресъзданено чрез японският филм The silk road (Dun Huang).
Wikipedia - http://en.wikipedia.org/wiki/Khara-Khoto
автор на статията: ukio
No comments:
Post a Comment